Р Е Ш Е Н И Е

172

гр. Габрово, 18.12.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Административен съд Габрово в открито съдебно заседание от осемнадесети ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ КИРОВА- ТОДОРОВА

и секретар: Радина Бурмова, постави за разглеждане докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ адм.д. № 169 на Административен съд - Габрово по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по настоящото адм. дело е образувано въз основа на депозирана искова молба с вх. № СДА-01-1002 от 27.06.2019 г. по описа на АСГ, подадена от И.Й.Г., с ЕГН: **********, по настоящем в затвора в гр. Плевен, четвърта група, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, с цена на иска: 2100.00 /две хиляди и сто/ лв., в едно с лихва за забава от подаване на исковата молба 9.05.2019 г., до заплащането на главницата.

В исковата молба  се твърди, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в следствие на нарушаване на правата му по чл. 3 от ЗИНЗС и ЕКПЧ, изразяващи се в психически и физически тормоз, уронване на човешкото достойнство, изтезания и мъчения,  лишаване от право на здраве, реализиране на дискриминация на база лично положение, лишаване от право на телефонни обаждания, от право на престой на открито. Конкретните обстоятелства, довели до причиняване на тези щети, се изразяват в следното:

            Срочно осъдените и осъдените на „доживотен затвор“ провеждат престой на открито на асфалтово каре, на което има фитнес уреди и два телефона, а на мястото, където ищецът е провеждал престоя си на открито, настилката е от трева и пръст и при дъжд става киша и кал, като е невъзможно човек там да се движи, няма фитнес уреди и телефон, няма дори санитарен възел, нито течаща вода.

В следствие на горното у ищеца било повишено нивото на кръвна захар, поради което в периода от 12.10.2018 г. до 17.10.2018 г. бил настанен във втора клинична база, отделение по „Ендокринология“ в гр. Плевен.

На 13.11.2018 г. в следствения арест в гр. Габрово той отново изпаднал в хипогликемична кома и екип от БМП – Габрово му спасил живота. През месец февруари това се случило отново на същото място.  На 28.02.2019 г. изпаднал в хипогликемичен шок, докато бил в затвора и на 1.03.2019 г. изпаднал в кома, като за този ден няма спомени. На следващия ден, 2.03.2019 г., наблюдаващи му съобщили, че предишния изпаднал в състояние, при което буйствал – ритал и удрял цимента.

За преживените от него страдания, които той счита за произтичащи от неблагоприятните условия в затвора в гр. Плевен, моли съдът да му присъди обезщетение на стойност  посочената по-горе сума в едно с лихва за забава от депозирането на исковата молба в съда до окончателното изплащане на главницата.

Съдът е изпратил препис от исковата молба на ответника, който го е получил в едно с призовката за явяване в открито съдебно заседание. С писмен отговор от 14.08.2019 г. той е оспорил изцяло иска, като недоказан и неоснователен, оспорвайки твърденията на ищеца за фактите, въз основа на които базира претенциите си. Страната не оспорва, че ищецът е постъпил в затвора през 2018 г. за изтърпяване на наложено му наказание „лишаване от свобода“, където се намира и до момента. Видно от представената медицинска документация за ищеца са полагани своевременни и адекватни медицински грижи. Същият страда от хронично заболяване – инсулинозависим диабет, като за появата му не е установено ответникът да има вина. По отношение на твърденията на ищеца за недобре организирани места за престой на открито и накърняване на правото му на такъв престой  в затвора в гр. Плевен са обособени три места за провеждане на такъв, като в едно от тях е обособена спортна площадка с монтирани спортни уреди, предназначени за ползване от лишените от свобода. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че не е имал възможност да провежда телефонни разговори и да пазарува от магазина, да посещава тоалетна и да ползва течаща вода. Не са установени нарушения на правата му по чл. 3 от ЗИНЗС и ЕКПЧ, както и твърдяните от него настъпили неблагоприятни последици от неимуществен характер.

Съдът е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже основателността на иска си, вкл. на фактите и обстоятелствата, на които се позовава, т. к. наличието им не може да се предполага само въз основа на твърдения на страната.

В проведените открити съдебни заседания ищецът, редовно призован, се явява лично и с адвокат П.Г. от ГАК, назначена от адв. колегия Габрово като служебен защитник, които поддържат и иска.

Ответникът, също редовно призован, се представлява от юрисконсулт П.П., която оспорва същия.

За Окръжна прокуратура Габрово се явява прокурор М. Генжов, който намира иска за недоказан и неоснователен.

По отношение допустимостта и подсъдността на производството настоящият съдебен състав взе предвид, че административните съдилища разглеждат искове, само в предвидените с изрична законова разпоредба случаи. Такива са специалните правни норми на чл. 203 и сл. от АПК, във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ, при които гражданите и юридическите лица могат да претендират за репариране на вреди, причинени им от незаконна административна дейност. Когато се претендира обезщетение на вреди от незаконосъобразен акт, то същият следва да е отменен с влязъл в сила друг административен или съдебен акт /чл. 204, ал. 1 АПК/, а когато вредите се претендират като последица от незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган или служител в административната структура, то установяването на тези обстоятелства става от съда, пред който е предявен иска, какъвто е настоящият случай.

Настоящият състав на ГАС отчита, че искът е предявен от дееспособен правен субект- физическо лице, против ГД„ИН“ - София, към която работят длъжностните лица, от чието поведение той претендира, че за него са произлезли вреди. Предявен е срещу пасивно легитимиран ответник – юридическо лице по чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС, осъществяващ пряко ръководство и контрол върху местата за лишаване от свобода и пробационните служби /чл. 12, ал. 1 от същия нормативен акт/. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, съгласно който осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. За нарушение на чл. 3, ал. 1 се смята поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Ищецът претендира именно за такива по вид нарушения.

Предпоставките за завеждане на иск по чл. 1 от ЗОДОВ и развиване на процедура по чл. 203 и сл. от АПК са отменен акт на администрацията /респективно прогласен за нищожен такъв/ и/или незаконосъобразно действие или бездействие на неин орган или служител, претендирана вреда, посочена като вид и размер и налична причинно - следствена връзка между вредата и отменения акт, респ. неправомерно действие или бездействие. Налице са  реквизитите на исковата молба по чл. 127, ал. 1 от ГПК - посочени са страни, размер на претенцията, произхода й - конкретни незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията от затвора в гр. Плевен, която, според исковата молба, не е осигурила подходящи условия, предвидени в релевантните правни норми и съдебна практика, при които следва да пребивава един лишен от свобода гражданин: недобро медицинско обслужване, незадоволителни условия за двигателна активност, непредоставяне на свободен достъп до телефони, тоалетна, течаща вода, възможност за покупки от затворническата лавка. В резултат на това Г. твърди, че е влошено здравословното му състояние, уронено е човешкото му достойнство и у него са се породили чувства на незащитеност и непълноценност.

Правните спорове, гледани от административните съдилища по реда на чл. 203 и сл. от АПК, на материално правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, касаят отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразна дейност на техни органи и служители, която по своя характер е деликтна отговорност, т.к. исковете се обосновават с вреди, настъпили от незаконни актове и незаконно поведение, осъществени от специфични правни субекти. Отговорността на държавния орган е специфично проявление на принципа за отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД в областта на ЗОДОВ /какъвто се явява държавата, респ. общината, по отношение на административните органи и служителите в държавната и общинска администрации/. Тази отговорност е гаранционно обезпечителна - т. 6 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на г. о. на ВКС по тълк.гр.д. № 3 от 2004 г. на ОСГК.

Общо материално правното основание на иска е чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно която правна норма държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Отговорността на държавата и общините се ангажира при осъществяване на административна дейност, като част от нея е реализирането на незаконосъобразно поведение на административни органи и длъжностни лица към съответните администрации, при или в резултат на изпълнение на служебните им функции. Основанието за водене на иск по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС се явява специално, приложимо в настоящия случай.

Г. претендира за обезщетяване на вреди, причинени му за периода от месец 10.2018 г. до месец 03.2019 г., когато е било установено влошаване на здравословното му състояние и е бил лекуван в различни лечебни заведения по тази причина.

Дали за него са налице такива в резултат от увреждащи го действия и бездействия на административни органи или служители от състава на ответника е въпрос по съществото на правния спор.

От правна и фактическа страна по съществото на спора съдът намира следното:

По делото няма спор между страните, че Г. изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Плевен от 2.10.2018 г. до настоящия момент /“Дневник за движението на лишените от свобода“ – л. 233 от делото – постъпване/.

Видно от извадките, относими към исковия период от: Книга за делегации на лишените от свобода; „Дневник-обиски“, „Книга за движението на лишените от свобода“  и „Дневник за провеждане престой на открито“, за целия процесен период ищецът е престоял в затвора в гр. Плевен, като многократно го е напускал, тъй като е бил изпращан като страна или свидетел по дела на други места и, съответно, не е пребивавал в това пенитенциарно заведение в следните дни и периоди:… 30.10.18 г. - 31.10.18 г.; 1.11.18 г.; 5 - 6.11.18 г. - 15.11.18 г. – 16.11.18 г.; 21.11.18 г. – 23.11.18 г.; 27.11.18 г. – 28.11.18 г.; 29.11.18 г.; 3 - 6.12.18 г. ; 10.12.18 г.; 17.12.18 г.; 19.12.18 г.; 9.01.19 г.; 10.01.19 г.; 17.01.19 г.; 22.01.19 г.; 25.01.19 г.; 7.02.19 г.; 19.02.19 г.; 25.02.19 г.; 27.02.19 г.; 1.03.19 г.; 18.03.19 г.; 25.03.19 г.; 27.03.19 г.;

През процесния период ищецът е бил в следствения арест в гр. Габрово на 12. – 14.11.2018 г.; 28. – 29.11.2018 г.; 21. – 23.01.2019 г.; 18. – 19.02.2019 г.; 18.03. – 19.03.2019 г., видно от справка, съдържаща се в писмо от 10.07.2019 г. на началник РС „ИН“ – Габрово.

С Експертно решение № 49 от 21.04.2017 г. на НЕЛК му е призната 86% намалена работоспособност, поради наличие на комплекс от заболявания – разстройство на личността– смесен тип и захарен диабет втори тип, инсулинозависим, както и други заболявания. В тази връзка не може да се твърди, че появата на заболяването е свързана с престоя му в затвора в гр. Плевен или в следствения арест в гр. Габрово за процесния период, който е последващ тази дата. Още повече, че видно от същото ЕР заболяването е установено доста по-рано – м. септември, 2013 г.

По делото няма спор за това, че през процесния период на ищеца се е налагало прием в лечебно заведение и провеждане на спешни лечения по повод необходимостта от овладяване кризи, свързани с това заболяване. Така, например, на 13.11.2018 г. и на 19.02.2019 г. на Г. е била оказвана медицинска помощ по повод хипогликемия, като двата прегледа са били извършвани на място в следствения арест в гр. Габрово. В тази връзка са представени и фишовете за оказана спешна медицинска помощ, като в този, от 19.02.2019 г. е вписано, че състоянията се повтарят доста често. Също така в периода 12.10.2018 г. – 17.10.2018 г. той е бил лекуван в УМБАЛ „***“, гр. Плевен с диагноза: неинсулинозависим захарен диабет, диабетна кетоза, диабетна полиневропатия, като е изписан с отразено подобрение на състоянието.

По делото не се установява връзка между появата и развитието на това заболяване или на друго такова у ищеца, което да се намира в причинно-следствена връзка с условията, при които той пребивава специално в затвора в гр. Плевен или за дните, през които е бил в следствения арест в гр. Габрово, общо на брой за процесния период – 12.

Относно основното оплакване на Г. – условията за престой на открито, се установява, че в затвора в гр. Плевен са обособени три отделни места за такъв престой. И трите са открити, за целите на реализацията на това право, като едното е по-голямо, съдът е възприел лично вида му, в него са поставени телефони и уреди за тренировка. То има асфалтово покритие, игрища, навес и пейки и е в съседство с лавката на затвора. Другите две, по описание на разпитаните свидетели и приложения по делото материал /л. 44 и сл../ са по-малки, като на тях няма поставени уреди за тренировка, освен лост на едното, както и телефони, няма игрища. На едно от тези две така наречени „малки карета“ има пейки и лост. На третото, което се определя от свидетелите като „резервно“, такива допълнения не са налице. Малките карета са покрити с чакъл и трева, нямат навес. В справката от 8.07.2019 г. на началник сектор НОД /л.44/ е отразено, че до месец март, 2019 г., ищецът е провеждал престой на открито с друго лице – И. З., който е разпитан по делото като свидетел. Както от справките, така и от свидетелските показания става ясно, че всеки лишен от свобода може да упражнява ежедневно правото си на престой на открито, а дали ще го реализира – това зависи от личното му решение. През процесния период ищецът провежда такъв престой, в дните, когато се е намирал в затвора, по час – час и половина дневно.

От приложения по делото Паспорт на затвора гр. Плевен /л. 47 и сл./ и от самото посещение на съда на място се установява, че той се намира в местност с чист въздух и добър климат, извън населено място, в близост до парк Кайлъка, гр. Плевен. На лишените от свобода се предоставя възможност за провеждане на спортни мероприятия – както навън на обособените за това площадки, така и в наличната в затвора обзаведена с уреди фитнес зала. За провеждането на часове на открито и за ползването на залата е одобрен график за ползване. Провеждат се и организирани спортни мероприятия. Води се дневник за провеждане престой на открито по килии и брой лица, провели такъв за съответните дни.

От показанията на свидетеля И. З. става ясно, че двамата с ищеца са провеждали престой на открито и на трите обособени за целта места, като не може да се каже точно кои дни или дори по колко дни точно са пребивавали на всяко от тях. С ищеца са прекарвали по час на ден навън. На малките карета няма течаща вода и тоалетна, но ако се случи така, че да се наложи да ползват такива, то се обаждат на дежурен от охранителния състав и той ги отвежда. Също така ако е нужна вода може да се отиде и до магазина и да се закупи такава, тъй като от малкото каре, което се намира в съседство до голямото, има достъп до него. З. изрично сочи, че ищецът е бил на открито по час на ден, като останалите. Чувал е, че Г. е искал удължаване на този му престой и че началникът на затвора му предложил да си избере, дали  да му бъде удължен престоя на открито, или да посещава фитнес залата, като ищецът избрал първата възможност и престоят му бил удължен на час и половина след санирането на затвора, което е станало, видно от Докладната на л. 133, на 26.06.2019 г. След приключването на това саниране престоят на открито станал по два часа на ден – един час на голямото и един час на малкото каре. Когато се провежда престой на открито на малкото каре и завали дъжд или сняг, ползващите го се прибират, тъй като там няма навес. Свидетелят споделя: „Когато времето не позволява има спортна зала в затвора. Ходил съм 5-6 пъти в нея. В нея има уреди. Да ходиш в спортната зала е въпрос на желание. За нея има график на ползване по етажи и отряди.“. На голямото каре, както вече бе отразено по-горе, има навес. Свидетелят заявява, че не е имало случай, когато са искали да говорят по телефон или да отидат до тоалетна или до  лавката, това да им е било отказано. За процесния период винаги, при такова искане, то е бивало удовлетворявано. Не е имало и случай, при който да им бъде забранено да осъществяват престой на открито. Самият ищец също заявява при разпита на този свидетел, че не твърди, че затворническата администрация му е забранявала да ползва телефон и лавка. 

Свидетелят Г.В. *** от декември, 2018 г. От началото на 2019 г. е заедно с ищеца в един коридор, като престоя на открито не прави съвместно с него. Описанието на трите карета, което прави той, съвпада с описанието, направено от другия свидетел. Самият ищец не оспорва показанията. Г. е бил „на каре“ или сам, или със свидетеля З.. И този свидетел сочи, че дори и на малкото каре, затворникът има възможност да отиде до лавката или до телефоните, щом иска, като надзирателят го завежда до там. Ищецът правел престой в рамките на един час, като останалите. Третото каре, за което се споменава, е малко, без никакви уреди и пейки и се ползва като резервно. Свидетелят не знае дали и колко пъти ищецът е бил на него. След приключване на ремонта на сградата и прилежащите й площи престоят навън е по два часа.

От представената от ответника Жалба на съпругата на ищеца е видно, че той е имал възможност да й се обажда редовно по телефона, но в о.с.з. същият заявява многократно, че не оспорва, че е реализирал такова свое право.

С Молба от 14.12.2018 г. /л. 138/ Г. е поискал времето му за престой на открито да бъде удължено от 1 час на 1,5 часа. На 28.01.2019 г. е подал жалба за това, че молбата му не е разгледана. Писмен отговор на молбата и жалбата по делото не са приложени. Няма данни за обжалване на отказ, вкл. и мълчалив.

От събраните доказателства съдът намира, че на затворниците в затвора в гр. Плевен, включително и на ищеца, е била предоставяна възможност да реализират правото си на престой на открито, като в процесния период той е бил в рамките на час. Лишените от свобода са имали право на избор – дали да прекарат времето навън или във фитнес залата, оборудвана с тренировъчни уреди. Г. е предпочел първата възможност. По делото не се събраха данни да му е било отказано дори по време на престоя на открито на малкото каре, където няма телефони, течаща вода и тоалетна, при нужда той да ползва такива. Няма доказателства, че ако това му се наложи, след това няма право отново да се върне и да продължи престоя до позволеното за деня време. Свидетелите не излагат такива твърдения.

Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС лишените от свобода имат право на престой на открито не по-малко от един час на ден, като в случая не се установи нарушение на тази разпоредба. Съгласно т. 5 те имат право и на телефонна връзка по ред и начин, определени от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията“, като в случая няма данни ищецът да е бил лишен от такова негово право. В закона и подказоновите нормативни актове по изпълнението му няма изисквания телефони, течаща вода и тоалетна да има поставени навсякъде в местата за лишаване от свобода. Важно е такива да има в килиите, където те прекарват по-голямата част от времето си, а при ползването на други места и помещения да имат възможност при нужда да ползват такива, каквато възможност, видно от свидетелските показания, в случая им е била предоставена. Видно от справката за правени от ищеца покупки, той редовно се е снабдявал с фонокарти и очевидно се е възползвал от правото си да говори по телефон, като няма данни по делото да му е било отказвано това.

Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, когато прецени, че са налице причини от здравословен характер, директорът на лечебното заведение препоръчва да се удължи престоят на открито. В случая нямаме такава препоръка, но дори да бе налице изричен или мълчалив отказ, то такъв не е бил обжалван, а правото на престой на ищеца остава по общото правило за час на ден докато не бъде разрешено удължаването му по съответния ред. Видно от свидетелските показания е налице такова удължаване до час и половина, а след приключване на ремонта – и два часа, което време му се предоставя в момента.

По делото не бе установено конкретно в периода, за който се отнася исковата претенция, да е имало съкращаване на този престой под един час на ден и ако е имало такова обстоятелство, то не са налице твърдения и доказателства относно това, кога е ставало това, колко пъти и по какви причини. Само наличието на общо твърдение в такава насока, без никаква конкретизация и доказателства, не може да се приеме като доказателство за наличието на такова нарушение. В този смисъл не са доказани и твърдяните негативни емоции преживявания във връзка с нереализирането на такова право.

Като обобщен извод от гореизложеното съдът намира, че в случая за процесния период не се установява поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на ищеца, които да са довели или да са могли да доведат до посочените от него в исковата му молба негативни последици. Не се установява и връзка между пребиваването му в пенитенциарното заведение и следствения арест, условията в тях и здравословното му състояние, вкл. и неговото периодично влошаване, каквото е налице и у редица хора, страдащи от същото, ненамиращи се в такива заведения. А такава връзка следва да се установи и докаже, не може да се предполага. По тези причини съдът намира предявеният иск за недоказан и неоснователен, поради което следва да го остави без уважение.

Процесуалният представител на ответната страна е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. За да отговори на това искане, съдът взе предвид, че исковата молба е подадена преди измененията на ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 94 от 2019 г. Съгласно §.6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, каквато безспорно не е настоящата. Следователно по отношение дължимостта на юрисконсултското възнаграждение се прилагат разпоредбите на закона до тази промяна. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ, които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 от ГПК и чл. 143 от АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 от ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ за едната страна по спора - ищеца. В този смисъл: Решение № 16652 от 6.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2408/2019 г., III о.; Решение № 16743 от 9.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 890/2018 г., III о.; „Независимо от изхода на спора на ответника по молбата за отмяна не се дължи юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ са специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 143 АПК. Те не предвиждат заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска в първоинстанционния процес по ЗОДОВ. На основание чл. 249 АПК за неуредените в глава четиринадесета въпроси се прилагат съответно разпоредбите за първоинстанционното производство.“ - Решение № 16582 от 5.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11577/2019 г., 5-членен с-в; Решение № 16589 от 5.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1966/2018 г., III о.; Решение № 15933 от 25.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3189/2019 г., III о. и др.

Аналогичен е текстът на чл. 286 от ЗИНЗС, който също не предвижда заплащане на юрисконсултско обезщетение при отхвърляне на иска: „В чл. 286, ал. 2 и ал. 3 ЗИНЗС, които както се посочи вече се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, или на юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос не е празнота в правото, която да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 286, ал. 3 ЗИНЗС за едната страна по спора - ищеца… Доколкото предявеният от иск, по който е било образувано производството пред АС – Плевен е с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, по въпроса относно отговорността за разноските приложима се явява именно цитираната по – горе разпоредба на чл. 286 ЗИНЗС. Предвид това в хипотеза като спорната ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради което в съответствие със закона първоинстанционният съд е отказал изменение на постановеното по делото решение на основание чл. 248 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК в частта за разноските и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД "ИН". - Определение № 8478 от 5.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6118/2019 г., III о.;

Неоснователни са доводите в касационната жалба на ГДИН за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлено искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Това е така, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т. е разноските, направени по процесуални действия, които страната е искала да се извършат. По аргумент от горните текстове на ГПК и разпоредбата на чл. 286, ал. 3, ЗИНС, отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно – при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на ищеца, както разноски за производството, така и внесената ДТ и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно уважената част от иска. Отговорността за възнаграждението за адвокат, съответно за юрисконсулт е предвидена отделно от законодателя и при липса на указания в закона за възможността за търсене на такава отговорност, то такава не може да се търси.“ - Решение № 6204 от 23.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1770/2019 г., III о. и др.

 

Воден от горното и на основание чл. 235 и чл. 236 от ГПК, във вр. с чл. 144 и чл. 203 и сл. от АПК, Административен съд Габрово

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като недоказана и неоснователна искова молба от 13.03.2019 г., с вх. № СДА-01-1002 от 27.06.2019 г. по описа на същия съд, предявена от И.Й.Г., с ЕГН: **********, понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Плевен, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, с цена на иска 2100.00 /две хиляди и сто/ лв., съставляваща претенция за причинени му неимуществени вреди.

 

Решението подлежи на обжалване в 14- дневен срок от съобщаването му чрез Административен съд Габрово пред Върховен административен съд.

 

Препис от съдебното решение да се връчи на страните в едно със съобщението.

 

 

 

СЪДИЯ:

ЕМИЛИЯ КИРОВА- ТОДОРОВА